От Ком до Емине с Емо и Малина

29 Mar От Ком до Емине с Емо и Малина

Едно невероятно приключение. Пътешествие, което беше изпитание за духа, тялото и екипировката. Прелитането над Балкана по цялата му дължина ни изпълни с приклонение, показа ни колко сме уязвими и ни направи по-сдържани и предпазливи. Нека читателя не си прави погрешен извод от разказа, че това е един изключително опасен спорт. Както шофьорът може да кара внимателно и рисковано, скиорът може да се пързаля по лека писта или да се спуска на лавиноопасно място, а алпинистът може да избере лек или труден маршрут, така и парапланеристът може добре да подбере подходящите място и метеорологични условия, за да направи спокоен полет или екстремно преживяване. В този прелет участваха едни от най-опитните мотопарапланеристи в България и други с по-малко опит, като всички се съветвахме взаимно!

Всичко започна, когато прочетохме идеята на Ники във форума. Да се прелети от в.Ком до н.Емине с мотопарапланери. Отдавна бяхме решили да направим номадско пътуване с трайк през страната само двамата, като си носим с нас най-необходимото за лагеруване. Така че решихме да се включим в групата. За разлика от останалите, които летяха соло, ние щяхме да летим по маршрута с тандемен паратрайк.

 

 

 

 

 

 

Летенето над планини на такава височина изисква по-голяма тяга и всичко излишно (като багаж) те обрича на неуспех. Прелитането с претоварен трайк в тандем беше още по-голямо предизвикателство, затова избрахме варианта да го направим с наземна поддръжка. Така без багаж щяхме да сме максимално леки. Решението беше взето и започнахме подготовка.

Поляна североизточно от Берковица

Нека кажем малко за техниката. Трайка е производство на френската фирма “Адвенчър” и е с двигател Симонини Мини II, 250 кубика 33 коня. Крилото е парамоторен тандем на Адвенчър 42 кв.м. Общо полетно тегло от сайта им е 200 кг, за да катериш добре. Ние двамата тежим 145 кг. С каски и дебели дрехи сме над 150 кг. Трайка зареден догоре + крилото е 110 кг. Това прави над 260 кг. С пълен резервоар, високо в планината, където въздухът е по-рядък, двигателя губи мощност, а тандема пропада повече. Предимство беше големият резервоар(25л.), който ни дава 3-3,5 часа полет и по-голямата ни скорост. Недостатъка беше голямото ни тегло, което не ни позволяваше да катерим с повече от 1 метър за секунда с пълна газ. Никой двигател не може да издържи дълго максимално натоварване. За да спечелим височина използвахме термики( възходящ поток от топъл въздух, нагрят от терена под него), както и склоновия ефект( възходящ поток, получаващ се от сблъсъка на вятъра в склон). Набирането на височина ни отнемаше доста време и гориво, но по-високата ни скорост и по-големия резервоар ни позволиха да се движим с останалите и да не изоставаме.

Участници:

Ники, Венко, Иво и Никола – с мотопарапланери
Наско – паратрайк соло
И ние – Емо и Малина – с тандемен паратрайк
Краси, Митака, Дънди и малката Деси / нашето талисманче 🙂 /- наземен екип

29.09.2009г.- начало
9:15ч. Поляна североизточно от Берковица.

След едно голямо туткане, сглобяване на екипировка, вадене на крила, смесване на бензини, чесане по главите, най-накрая излетяха всички парамотори. За жалост Наско счупи перка и това му попречи да се включи в първия етап на приключението. Ние излетяхме последни от Берковица (около 10:30ч.) и бавно започнахме да набираме височина. Целта ни беше да излезем над връх Ком и от там да пуснем по билата на изток, като следим горивото. Както и предполагахме, с пълна газ катерехме много трудно. Приближихме се до склона и скоро влезнахме в слаба термика. Качването ни се подобри. Тесният завой с претовареното крило бързо умаряше ръцете. Катерихме с 2 м/с. и скоро бяхме над върха. Чувахме Венко (от първите излетели) по станцията. Беше далеч напред. Над Ком се разминахме с Ники, който тъкмо пускаше на изток. Направихме снимки и видео. Невероятно красиво. Билото е равно с обширни поляни подходящи за излитане и кацане дори и с трайк. Помислихме си, че догодина можем да излетим направо от тук и да спестим мъчителното набиране над върха.

 

 

 

 

 

 

Венко по станцията постоянно съобщаваше позицията и височината си. Каза, че долу е мазно и спокойно, така че пак се гмурнахме в мътилката под инверсията. Пейзажа от връх Ком до Искърското дефиле е невероятно красив. Равни била и обширни поляни, покрити с мек килим от високопланинска трева. Преди Искър настигнахме Ники, който се заиграваше с някаква термика. Прекосихме дефилето и разбрахме, че Иво и Никола са кацнали в Ботевград до Шел, а Венко лети към Етрополе. Бяхме изразходили много гориво, за да излезем над Ком и решихме да летим към Ботевград. Спуснехме се в долината. Лъхна ни топлина. Долу кипеше живот. По полето имаше хора, които ни гледаха в захлас. Решихме да следваме главния път и не след дълго прелетяхме на 20 метра над Иво и Никола, които предоволни пиеха бира на бензиностанцията. Горивото ни щеше да стигне до Етрополе и продължихме. По станцията Венко каза, че е вече там и е свършил горивото. Докато стигнем при него въртеше в термика над града, вече 40 минути без гориво. Нашето също беше на привършване, часът беше около 13:30 и беше силно термично. Намерихме голяма поляна до бензиностанция ( с кръчма в близост 😉 ) и кацнахме. Наблизо имаше конна база. Съобщихме на останалите, че сме намерили перфектно място за кацане.

Събрахме крилото и с трайка, с тягата от перката се придвижихме по земята до кръчмата. Бира, горещ курбан и свински ребърца на скара. Не след дълго се събрахме всички. Наско тръгна към Стара Загора за нова перка, твърдо решен да се включи на някакъв етап. Ники беше кацнал някъде по билата и беше презаредил с гориво. Решихме следващото кацане да е на Орешака и около 18:00 часа бяхме във въздуха. Терена под нас беше прорязан от дълбоки дерета и стръмни ридове. Никакъв шанс за кацане. Летяхме в група с добра скорост и скоро наближихме Орешака. Ники беше кацнал и ни упътваше по радиостанцията, как да намерим летището. С Венко кацнахме почти едновременно,а не след дълго долетяха и Никола и Иво. Местните пилоти ни посрещнаха гостоприемно и ни подслониха екипировката. Вечерта в механа “Добруджанска среща” на троянска сливова и друсан боб, всеки разказа за своите трудности и впечатления. До тук добре. Успешен първи ден.

 

Венко и Ники излетяха и тръгнаха на изток. После излетяха и Иво и Наско. Раздуха силно. Вятъра завърташе посоката си постоянно на силни пориви. Тополите се клатеха ту от сам, ту от там. Иво и Наско кацнаха обратно със силни махове и подмятания. Дънди ни даде прогноза за бурни западни ветрове на Ботев. Взехме решение да търсим друго по-подходящо място наблизо, като изчакаме вятъра да поотслабне. Същевременно разбрахме, че силният вятър във височина е отвял Венко в южна България до Гурково, а Ники до Петолъчката. Екипировката на Венко бе пострадала при кацането. Той беше бедствал сериозно. Чухме се по телефона и той каза, че за него приключенито е приключило и се прибира директно в София. Това поохлади всички ни. Нямахме много информация за Ники, но разбрахме че щеше да продължи на другия ден. Ние бяхме твърдо решени да продължим. Просто трябваше да изчакаме подходящите условия. Бяхме прелетяли почти половината разстояние и ни очакваше добре познат терен – от Беклемето до морето. Трябваше само да прекосим някъде Балкана. На няколко километра източно от Орешака, след дълго обикаляне в района, намерихме добра поляна до село Дражкова нива. Каква ти поляна, от там и самолет може да излети. Направо летище- мечта. Подремнахме, отморихме и започнахме да се приготвяме. Иво и Никола се отказаха да летят, а Наско реши да лети с нас. Това щеше да е първият му полет по маршрута и беше доста амбициран. Изчакахме облаците да започнат да се разпадат и около 17:30 излетяхме. Веднага със склоновия ефект от близкия баир и…., нагоре и напред, без да губим време. Посока Габрово. Ето го Беклемето. Набираме още височима.Терена отдолу е без възможност за кацане. Връщане назад няма…

Летяхме с около 80 км/ч благодарение на вятъра в гърба. Оглеждахме се за познати места. Ето го Ботев. О, и Триглав и хижа Мазалат. Вятъра от чист запад стана запад северозапад. Подминахме бързо и Узана. Много снимки и видео. Ето ги и серпентините на прохода Шипка. После Бузлуджа….. И Наско е близо. Оглеждахме се за него през цялото време. Малко се притеснявахме, че му е първи полет, а и няма много опит с трайка си. Летеше по-високо и малко зад нас. Продължихме по билото обсъждайки, къде да кацнем. В северна или в южна България. Поглед на юг…, а там долините огрени от слънце и така познати, гостоприемни и приветливи. Решихме, че сега е момента да преминем планината. Вече приближавахме Мъглиж. Пред нас на югоизток имаше дълга облачна улица на стотина метра над главите ни. Решихме да не влизаме в облаците и снижихме на 1600м. Тогава се случи това, от което се страхувахме най-много през това пътуване… С пълна газ пропадахме с 3м/с. Низходящо течение ни сваляше бързо към огромната дупка посредата на планината, от която изтичаше мъглижкото дере. Все още имахме запас от височина и бяхме точно по средатра на планината. Трябваше бързо да решим на къде да летим. Най-логично беше към далечната наветрена страна на дупката под нас. За жалост пропадахме прекалено бързо. Бърз поглед назад към Наско ни показа, че е добре, с голяма височина десетина километра западно. Под нас 2 дълги дерета идващи от северозапад се вливаха в дупката и от нея излизаше мъглишкото дере на юг. Нямахме избор и трябваше да следваме силно турбулентния поток изтичащ от дерето на юг към Мъглиж.Трябваше да се изнесем възможно най-бързо от тази зона. Още един поглед към Наско за по малко от секунда. Добре е! В това време стана силно турбулентно. Крилото стана трудно управляемо. Мълчахме, концентрирани в полета и правилната преценка. Къде ще свърши низходящото? На къде ще е по добре да се насочим? Разменяхме набързо по някоя дума. Така, в борба да запазим крилото над главите си и силни подмятания излязохме над Мъглиж. Турбуленциите се усилиха още. Борбата с крилото беше безкрайна. Имахме усещането, че е минала цяла вечност. Бавно напредвахме към Средна гора, за да се отдалечим максимално от Балкана. Направихме и дъга на запад, за да избягаме от силния поток, който изтичаше от дерето. Над Тунджа видяхме малки езерца и от 1200 метра завъртяхме в спирала, за да снижим. Кацнахме в някаква нива, щастливи, че сме вече на земята. Свързахме се с наземния екип, за да обясним къде сме. Наско беше кацнал благополучно на 10 километра западно от нас. Излязохме до пътя и запалихме огън. Здрачаваше се, а щеше да мине време докато ни вземат. Бяхме доволни, че сме на безопасно и изморени от силната доза адреналин. Вечерта беше тиха и топла и беше огромно удоволствие да лежим на земята…

Сутринта разбрахме, че Ники е излетял на разсъмване и в 07:45 е кацнал в село Емона. За него задачата е завършена. По обяд направихме пикник на летището до Казанлък и си оправяхме това-онова по екипировката. Излетяхме около 17:30 часа. Напредвахме бързо на изток. Беше спокойно. След като подминахме язовир Жребчево, направихме бърза сметка на скороста и горивото и преценихме, че ще долетим до Сливен. Проблема беше, че ще е по тъмно!!!

Минуси- нямаме светлини. Ще сме там преди наземния екип и няма кой да освети пистата. Ще кацаме в тъмното.
Плюсове- Пълнолуние и ясна нощ. И основото, познаваме перфектно района около целта летище Сливен – обширна равна площ и нито един стълб или жица наблизо, нито едно дърво. Перфектното място за излитане и кацане.

Ако имахме достатъчно силно осветление, можеше да се престорим на НЛО 🙂
Беше време да се насочим към летището. На там осветени сгради няма. И единственият път в близост не е осветен. Вече на виждахме нищо от релефа. Трябваше да се ориентираме и да внимаваме за 100 метровия хълм южно от пистата. Ето го и него. Завъртяхме на 360 градуса, за да преценим правилната посока за кацане. Когато наближихме се оказа, че пистата е заета от състезаващи се коли на фарове. Насочихме се към равната тревна площ южно от пистата. Имаше някакъв светещ прозорец, който помислихме да карулката на пазачите. Съсредоточихме се и меко докоснехме земята… Веднага след това ненадейно минахме със скорост през храст. Но какво става, познаваме мястото перфектно и тук храсти не трябва да има!? Трайка спря и се огледахме. Намирахме се на 300 метра западно от мястото на което предполагахме, че сме. Светещия прозорец който ни заблуди не е бил на пазачите, а на ГСМ-а. Все пак всичко мина успешно без особени проблеми. Прибрахме екипировката, запалихме огън и поканихме гости – наши приятели парапланеристи от Ямбол. Наско беше кацнал по светло около Шивачево, а Иво и Никола някъде назад. Скоро всички бяхме край лагерния огън. Гостите ни снабдиха с нещо подходящо за печене на жар. Хапнахме, разказахме си кой какво.

Сутринта станахме рано. Всички излетяха. Ние се забавихме, защото ходихме за гориво. Когато излетяхме и набрахме височина скороста ни се увеличи и установихме, че на 1000 метра, летим с 90-95 км/ч. Настигнахме другите към Айтос. Там намалихме височината заради летище Бургас. Близка среща със самолет? Не, благодаря, няма нужда!Минахме северно от Айтос и скоро видяхме морето. Най-после, целта беше близо. След Влас направихме завой 360 градуса и установихме, че пробиваме с 5-8 км/ч. срещу вятъра. Носа се виждаше на около 10 км. Имахме предостатъчно гориво, но риска беше голям. Нямахме избор с този вятър. Кацнахме зад Слънчев бряг.
Още бяхме във въздуха, когато Никола прелетя с бясна скорост покрай нас и тръгна направо към носа. Направихме бърза сметка на времето на полета и настръхнахме. Той със сигурност нямаше достатъчно гориво да се върне. Това обаче в момента не беше единствения му проблем. Духаше много силно от запад, а планината към носа ставаше по ниска. Ако лети над водата на залива, за да не влезе в ротора, няма шанс да се прибере с това гориво. Ако мине над сушата ще попадне в ротора на снижаващата се планина. Докато се притеснявахме се появи Иво и с изгаснал двигател кацна на 1 километър северно от нас. Добре че му е свършило горивото, иначе и той щеше да последва Никола. Мина доста време, а Никола не отговаряше нито по телефона нито по станцията. Притеснихме се сериозно. С този вятър трябваше да е долетял до носа за 5-10 мин. След половин час той се обади по телефона, че е кацнал на носа след много колапси и е строшил парамотора и има огромна цицина на главата си, но е добре. От бреговата охрана са го видели и при него имаше граничари. Отдъхнахме си и тръгнахме да го приберем.

Какво се получи ли ?
Прелетяхме около 560 км. над планински била, долини, равнини, реки и язовири със силен и не толкова силен вятър и максимална скорост 108 км/ч. Преживяхме силни турбуленции, спокойни полети, рискови ситуации и релаксиращи вечери с добри приятели. Видяхме красоти, които искаме да ви покажем и изпитахме емоции, които можем да ви подарим.

Този разказ написахме Емо и Малина- парапланеристи, запалени авантюристи и почитатели на приключенията и пътешествията.

За парапланеристи!!!
Маршрута е опасен и с множество капани. Добре е да се прави при по-слаб вятър, за по-дълго време, така че да можем да се насладим на всеки един момент от прелета, както във въздуха така и на земята.

И така, всичко е добре когато свършва добре! Слънчеви и усмихнати дни за всички ни 🙂